Промоция!

„Германски импресии“ от Дани Кинг (Йордан Узунов)

10.00лв. 5.00лв.

Вместо описание на книгата на от Дани Кинг: моля прочете разказа „Welcome“ по-долу…

Код: danyking Категория:

Описание на продукта:

WELCOME

 от Дани Кинг

Жената имаше съвършена снага, излята почти както изящните аеродинамични линии на последния модел „Мерцедес“, който разглеждах преди половин час в един луксозен аутохаус. Бе облечена със съвсем къса черна рокля, цялата обкичена със сребърни пайети, на която отпред и отзад бе изрязано едно голямо, с формата на еротично отворена уста “о”. В ръцете си стискаше екологично палто, което бе хитро преметнато върху кожена чанта със същия цвят. Погледът ми доста нетърпеливо проникна през дупката на голямото “о”, с онова плахо любопитство, с което разглеждаше понякога вътрешността на някоя богаташка къща. След кратък оглед установих, че всичко по “зюсито” си беше на мястото му. Ефектно и секси. Беше се спряла точно до витрината със скъпите бижута, спестявайки по този начин излишната фразеология. Впрочем, защо трябва да се хабят приказки, щом всичко може да се каже, при това значително по-разбираемо, само с езика на тялото?! Приближих се, уж зяпайки разсеяно, но с жалкото намерение да подуша аромата на парфюма й. Едвам успях – двама господа, говорещи с така познатия ми от филмите американски акцент, отмъкнаха обекта на моето изследване с безцеремонността на хората с пари, зърнали хубава стока. Е, всичко това не стана чак толкова изведнъж: първо “зюсито” набеляза жертвите отдалеч и трескаво се подготви да метне задушаващата си примка. Като опитен ловец от джунглата тя ги остави да се приближат достатъчно. Последваха две-три заучени движения, изпълнени с ентусиазъм и небрежно предизвикателство на кръшното й тяло – една доста тривиална примка, според мен, но … само според мен. Единият от господата, подобно жертва на изгладнял хамелеон, се хвана на номера с розовия език и мило й се усмихна, очевидно настроен да задоволява нечии капризни желания тази нощ. Те си казаха нещо набързо и той гордо я поведе към автоматичната врата на бижутерския магазин, мушнал нахакано ръката си дълбоко под долната част на голямото “о”, там, където нетърпеливо потръпваше в изнурителна предстартова треска малкото, стегнато задниче. През лъснатата витрина се видя, че първоначалната вноска към по-нататъшната дружба бе само две стотачки (което в долари бе само една стотачка, разбира се. Две марки=1 долар) – цената на една мешена златно-сребърна безвкусица, вероятно отдавна набелязана от младата дама, като се съди по продължилото необичайно късо време за такива случаи колебание при избора. Американецът плати и прибра обратно в джоба си пачката смачкани едри банкноти – достатъчно бавно, давайки време на новата си приятелка да се наслади на гледката.

Не знам защо, винаги ми правят такова силно впечатление американците, но думите, които чух, когато щастливата двойка премина за последно покрай мен, ме накараха да се замисля. Когато той жизнерадостно й каза: “Ти си разкошна като кадилак!” – това чисто американско сравнение ми припомни неотдавнашния ми опит да сравнявам “зюсито” с мерцедес – една типично европейска марка … Значеше ли това, че аз бях европеец? Па макар и от Източна Европа … Много смешно! Как не са се сетили големите мениджъри да рекламират продукцията си с мотото :”Мерцедес” – една чисто европейска фирма”, или нещо подобно …Напуши ме смях … Сетих се за едно друго мото “Лада”, една …”

Смях се от сърце … С глас и със сълзи … Вдигнах голям шум, но аз бях източноевропеец … и не ми пукаше! Хората преминаваха покрай мен и  не ми обръщаха никакво внимание – те пък бяха западноевропейци и на тях също не им пукаше … Е, това беше то.

 

* * *

 

Повъртях се из огромния търговски център, като спирах на почти всяка витрина – имах много време за губене. В секскиното, разположено на подземния етаж, този път даваха “нормален” филм – само между мъже и жени… Направих една безразлична физиономия – като застраховател пред пътен инцидент, чиито участници са с отдавна изтекли полици, и опитах да вляза гратис. Уви! Един нервен негър бързо ми препречи пътя и нетърпеливо ми заобяснява, че билетът струвал петнайсет марки. Петнайсет марки! Какво си въобразяваше този – че  ще купувам киното, или какво?! Теглих му една гърлена псувня на родния си език и ядосано си излязох, оставяйки негъра онемял, с доста глупаво изражение… Разбира се, навън бързо се успокоих, още повече че само се правех на ядосан – отдавна бях научил всички видове цени на всички видове услуги в сексуалния бизнес… За обща култура. Качих се с ескалатора до шестия етаж и отново слязох до долу. Това го повторих няколко пъти. Кеф ми беше да се возя! Преди да дойда в Германия, пак се бях возил на ескалатор, но само когато отивахме на екскурзия до столицата, и то в нея имаше едва на две места – на гарата и в най-големия магазин в страната… А тук… Дори когато в метрото имаше опашка на ескалатора, винаги се нареждах и кротко чаках реда си, какво от туй, че с два-три скока можех да взема безлюдните стълби?… Кеф ми беше да се возя на ескалатор и това е… Мечтата ми е да отида някой път в Япония – бях чел някъде, че там тротоарите били подвижни: най-вляво се движел най-бързо, средният – средно, а десният – бавно… Сега ми дойде още една от моите идеи – защо ли не направят японците най-десният им тротоар да влиза направо в магазините и да обикаля около всички щандове? После пак да си излиза навън и веднага след това хоп – в следващия магазин! Жестоко! Това съчетание би било измислено само за мен! Както обичах да зяпам по витрините и да се возя … Пък и имах толкова много време за губене…

Най-сетне ми омръзна да обикалям из този търговски център и реших да сменя атмосферата. На излизане минах покрай бижутерския магазин – мястото до бляскавите накити си стоеше вакантно. Докога ли? Може би до утре на обяд… Или дори до вечерта… Всичко зависеше от това, колко щеше да развърже кесията си американецът.

Навън бе завалял неприятен дъжд. Но не беше опасно за мен – знаех един друг търговски център, само на стотина метра от този, който имаше топла връзка с метрото – тъкмо когато ми омръзне и той, щях да си хвана без проблеми влака за към моята квартира. Добре че ги имаше тези толкова много места – гари, аерогари, огромни магазини, метро, галерии, най-различни фоайета – големи, малки, но всички до едно луксозни… Иначе щеше да бъде зле… Също както бездомниците от филмите на Чарли Чаплин… Като гледах дъждът как вали, напълно ги разбирах. Горкичките… Сега всичко вече е къде-къде по-модерно… Дори можех да си позволя да ме намокри хубаво дъждът, докато измина стоте метра до търговския център. После просто щях да постоя на входа му, там, откъдето духаше топлият въздух, и – готово!

Пошлях се още доста време, после хванах  влака за Шпандау и се джангърках половин час дотам.

После имах още малко пеш до автобуса, но имаше много сняг и работите вървяха бавно и мудно.

 

* * *

 

Все пак  успях да достигна спирката: автобусът едва не потегли без мен. Изчаках една паянтова бабичка да се пребори със стъпалата на предната врата и задъхано поех след нея.

Бутнах нахакано под носа на шофьора картата си за безплатно пътуване и когато той притеснено кимна с глава, отминах навътре. Картата имаше жълт цвят и се даваше на социално слаби, които се затрудняваха да поемат тежкото бреме от 2.75 марки за билетче. Моята специално бе малко фалшифицирана и поради тази причина бях толкова рязък с шофьорите. Въпрос на психология. Повечето от тях ме мислеха за младо германче, което дава по този начин израз на разочарованието си от живота: видите ли в какво несправедливо общество живея, та на двайсет години да ползвам карта за социално слаби, сякаш не мога да работя … Те можеха да работят, разбира се, но доста ги понамързяваше, та си го изкарваха на шофьорите от градския транспорт, вдигнали нахално и гордо жълтите си карти – нещо като обидена Жана д’Арк, но в панталони.

Техните проблеми, разбира се, мен слабо ме вълнуваха, но аз бързо усвоих маниера им на недоносчета и в крайна сметка номерът минаваше – на никого  не му идваше наум да се вгледа по-добре във фалшивата ми карта.

Докато ви разказвах за моя начин за безплатно пътуване в Берлинския градски транспорт, от горния етаж на автобуса слязоха най-готините крака, които бях виждал някога: дълги и прави, със ситни мускулчета на изящните бедра, които тихичко пърхаха под къса вълнена пола. След полата се показа гъвкаво тяло на змиорка, обвито в безлично черно рокерско яке с тенекиени пайети и пиринчени верижки. Когато момичето слезе на първия етаж на автобуса и най-после можах да сглобя напълно частите на картината, откри се гледка, която събуди у мен същия възторг, както Ниагарският водопад или восъчният  Майкъл Джексън в Лондон. Представете си малко, сладко и чипо носле, бледорозови опънати бузки и очи, които бяха толкова теменужени, колкото и очите на повечето момичета от американските романи за Средния Запад. Устните излъчваха невинно грехопадение и такава сласт, че едвам се удържах да не се втурна към опашката от  отчаяни, които чакаха реда си, за да предложат душите си на Сатаната.

След като глътнах малко въздух и се съвзех от шока, аз неуверено се огледах и реших да действам незабавно. Приближих се отзад, сложих си дланите на очите й и тихичко прошепнах:

  • Здравей, скъпа Герда… Познай кой е тук? – Тя за миг остана неподвижна, през което време ръцете ми попиха значително количество допир, който ми подейства като парфюма на любимата, когато мине покрай теб.

Паузата свърши. Две фини движения отстраниха ръцете ми и тя рязко се обърна към мен. Отблизо бе направо омайваща: очите й фиксираха моите, а помежду ни звънтяха тихи камбанки. Нямах нищо против да продължим така, още повече че тя нищо не каза. Само тихичко ме гледаше и чакаше автобусът  да спре. Явно знаеше номера с припознаването… Спирачките изскърцаха и безшумните врати се отвориха. Момичето се обърна и пъргаво скочи направо на тротоара. Изпрати ми една въздушна целувка и потъна в мрака. Седнах на мястото си и я проследих с поглед, докато най-после се изгуби. Когато най-накрая силуетът й се разми върху стъклото, нечий глас секна въздишката ми, която се канех да пусна:

  • Хелга се казва, за малко да познаеш.

Обърнах се и объркано промърморих:

  • Какво?
  • Хелга се каза, а не Герда – настойчиво повтори той.
  • Искаш да кажеш, че момичето, което слезе от автобуса, се казва Хелга?
  • Това ти разправям.

Обърнах се изцяло, доколкото позволяваше седалката, и се взрях в него.

Тийнейджър: кожено яке с познатите пиринчени верижки, но без пайети, прическа тип “Терминатор” и джинси с бледонебесен цвят.

  • Ти пък откъде знаеш? – опитах се да подема разговора аз.
  • Сестра ми е – простичко обясни той.

Помислих си, че се майтапи, и тъкмо щях да си сядам нормално на седалката, забелязах нещо, което ме накара да остана: хлапето имаше същото чипо носле – досущ като на момичето преди малко.

Междувременно то продължи да се взира в мен.

  • Двайсетачка – каза той
  • Двайсетачка за какво? – запитах
  • Нали ти харесва сестра ми? – учуди се той.
  • Да.
  • И искаш да се запознаеш с нея?
  • Да.
  • Е, тогава ми дай двайсетачка и имаш телефонния й номер!

 

Бях малко като гръмнат, но ако имах двайсет марки, бих ги дал без колебание.

  • Петарка – казах аз, макар че и това бе твърде много за мен.

Хлапето ме погледна отвисоко и безмълвно се отпусна на седалката. За него разговорът май бе вече приключил.

  • Слушай, ще ти дам десет марки и да свършваме – знаех, че няма да му ги дам, защото това бяха всичките ми пари.

Той ме стрелна за миг, после пъргаво скочи от седалката и като минаваше покрай мен, измърмори нещо в смисъл, че сестра му не струвала чак толкова евтино.

Автобусът спря и хлапето също като сестра си преди малко, скочи направо на тротоара. Пое направо, без да се обръща. Слязох безшумно след него и се огледах. Бяхме някъде в началото на Шпандау. Високата катедрала в центъра на предградието се падаше на около километър на север. Ясно се виждаше снегът на покрива й, бляскав и пухкав на фона на специалното осветление, което бе инсталирано около катедралата.

Хлапето не ме бе забелязало и цепеше направо през една градинка, разравяйки

снега с високите кожени ботуши, които бяха част от екипировката му. Пуснах го на петдесетина метра и тръгнах подире му. Избирах по-тъмните места – там, където светлината от уличните лампи се сливаше с полумрака на смълчаните храсти и дървета. Така повървяхме около километър, пресичайки под диагонал огромния пуст парк, в чийто край ни бе стоварил автобусът. Не ми беше никакъв проблем да следвам тийнейджъра, тъй като той изобщо не се обръщаше назад. Повървяхме още малко и внезапно паркът свърши. Оказа се, че северната му граница е реката Ширее, която прекосихме по един старинен мост и веднага след това навлязохме в някаква търговска улица. Отново се ориентирах по катедралата и установих, че бяхме се придвижили в дъга около нея: тя си оставаше на същото разстояние, но сега вече се падаше почти на запад от нас. Обърнах се напред и ускорих крачка, тъй като, докато се справях с ориентацията си, хлапакът бе изчезнал. Помислих си, че сигурно е завил наляво или надясно в първата пресечка и ще го видя веднага, щом достигна до ъгъла. Леко се затичах, като внимавах стъпките ми да не отекват в пустите витрини на малките магазини. Почти бях достигнал ъгъла и вече намалявах скоростта, когато от един тъмен вход изскочи нещо и веднага след това почувствах особената миризма на газа. Досега не ме бяха пръскали с нервнопаралитичен газ. Макар че бях наблюдавал отстрани как се пръскат един друг румънците на опашката за получаване на социална помощ, изобщо не подозирах, че има толкова бързо въздействие.

Олюлях се и меко тупнах върху снега. Този газ те обездвижва само за няколко минути, така че когато се “събудих”, едва ли бе минало много време. Изправих се и залитайки, тръгнах към моста в края на късата уличка. Пребърках джобовете си: бяха празни. Не бях и очаквал друго. Навлязох между храстите и когато уличката се изгуби зад тях, се върнах и заех удобна позиция, от която можех да наблюдавам ъгъла.

Изминаха пет минути. След още десет вече бях почти примирен и готов за тръгване, когато от един срещуположен вход, на не повече от петдесетина метра от мястото, където се криех, бавно и предпазливо излезе тийнейджърът. Както и предполагах, веднага след него се появи и прелестната му сестричка. Бяха постъпили хитро, като не се бяха втурнали веднага да бягат, рискувайки да ги спре случайна патрулна кола. Изчаквайки във входа, те търпеливо са проследили моята реакция при съвземането ми и сега спокойно можеха да си тръгнат точно противоположно на моята посока. Хитри, но не чак дотам.

Показах се на светло и казах:

  • Герда, познай кой е тук.

Малкият сепнато се обърна и опули очи. Виждах как парата от устата му започна да излиза на пресекулки. Той бръкна в джоба си, затова се наложи да му покажа камъка, който стисках в ръка.

  • Да не си посмял! – казах и понеже той продължаваше да държи ръката си в джоба, аз вдигнах камъка и му наредих – Броя до три и хвърлям. Извади си ръката от джоба заедно с това, което е в нея.

Той я извади.

–   А сега внимателно го остави пред себе си и отстъпи три крачки назад.

Той го направи и ме загледа диво. Разбирах, че ще ми се хвърли, но исках поне малко да му го върна. Запристъпвах напред, като нарочно се държах нехайно. Наведох се и когато той връхлетя,  го цапардосах с камъка по рамото, там, където свършва ключицата. Той изрева от болка и се просна на асфалта. Бях го ударил по-силно, отколкото желаех. Наведох се и пуснах флакончето в джоба си. Момичето стоеше неподвижно. Така бе стояла и през цялото времетраене на събитията. Тихо я попитах:

  • У теб ли са ми нещата?
  • Тя кимна към брат й, който все още скимтеше долу.
  • Дай ми ги.

Момичето повдигна рамене и ми обърна гръб. Вече започвах да се ядосвам, но не исках да бъда груб с нея, затова повторих, като придадох малко метални нотки на гласа си:

  • Дай ми ги или ще го фрасна още веднъж.

Отново не последва реакция. Почудих се дали не беше друсана до козирката. Прекрачих братчето й. То се опита да ме хване за крака, но аз леко го чукнах по болното място. Доста го заболя. Оставих го да цвърчи и хванах с ръце рамената на момичето. Обърнах я към мен. Въртеше се леко като пумпал. Одеве, в автобуса, очите й бяха с нормални зеници: сега, под уличните лампи, отново установих, че не е взела наркотик. Значи куражлийка. Пуснах я и си прибрах личната карта, която удостоверяваше, че съм емигрант, десетте марки и картата за градския транспорт. В един от джобовете на хлапака намерих бокс с шипове. Прибрах и него. Хванах го за здравата ръка и му помогнах да се изправи. Лицето му беше изкривено от болка. Подкарах го към катедралата, където отсреща имаше някаква болница. Момичето тръгна след нас.

През целия път до болницата непрекъснато мислех за очите й, които зърнах преди малко под уличната лампа. Погледите ни се бяха срещнали съвсем за миг, след което тя бе свела очи. Срам ли беше това? Или просто отвращение? Кой знае … Теменужени искри. Усетих се, че мисля като ориенталец, и тихо изругах. Откъде-накъде пък срам! Добре че стигнахме болницата и прокудих тези мисли от главата си. Оставих ги пред входа и се гмурнах в спирката на метрото, която беше на петдесетина метра от там. Хванах последната “седмица” и след половин час слязох на “Zoo”. Когато се прибрах в наетата ми от Берлинската социална служба стаичка, потопих краката си в топла вода и дълго мислех за най-различни неща. На сутринта си направих кафе и хапнах малко салам и хляб. Преварих си вода от чешмата и я оставих отвън на перваза да изстине. Времето бе чудесно: снегът беше спрял и сега грееше усмихнато слънце. Едно друго слънце, което се намираше вътре в мен, също ме изпълваше с възторг: днес бе пети февруари, което значеше, че щях да получа цели 400 марки! Този месец не бях спестил почти нищо от социалната помощ за януари, тъй като бях изпратил колет с подаръци за Нова година на близките ми в България. Облякох се набързо и след половин час, измит и избръснат, кротко застанах пред гишето в “Шпаркассе”. Там емигрантите си откриваха сметка, където в началото на всеки месец социалната служба им превеждаше от 300 до 500 марки, за да преживяват. Имаше един тарикат – плевенчанин, който се беше изхитрил да се пише католик. Всички му завиждахме, защото този трик го правеше специално привилегирован в очите на германците: получаваше цели 800 марки, половината от които идваха от някакви фондове на католическата църква. Какво ли щеше да стане, ако безбройните емигранти – руснаци, българи, сърби, при пристигането си в Германия предварително знаеха за този номер! С насаденото им почти пълно безразличие към религията, те всички заедно, без изключение, масово щяха да станат толкова заклети католици бежанци, че църквата щеше да алармира папата за религиозно преследване в славянските страни.

Възрастният банков чиновник вежливо ми се усмихна и чевръсто се зае да проверява за наличието на парични знаци в скромната ми банкова сметка. Наоколо бе пълно с такива като него, спретнати и очевидно много заети хора, които делово се ровеха в красиви папки и купчини от включени компютри. От три до четири хиляди марки на месец. Дребните шефове стигаха дори до шест и седем. Усърдни, спокойни служители. Спомних си едно изявление на Ивана, бившата съпруга на милиардера Тръмп: “Когато се омъжих за него, той беше беден човек – заплатата му бе 70 хиляди долара годишно …” Според тази мярка и тези тук бяха бедни хора … Бедни ли?! В какъв свят живеем, Господи… Междувременно, служителят се върна и смутено поклати глава: нямало ги още парите. Кимнах и сковано се изнесох от банката. Вкъщи имах храна само за днес, а в джобчето ми дрънкаха няколко монети. Е, и онези десет марки, които бях спасил от гибел миналата нощ. Когато излязох от автоматичните стъклени врати, ме лъхна толкова леден вятър, че неволно понечих да се върна обратно. Вместо това влязох в съседната видеотека и замислено се заех да преглеждам отрупаните с празни опаковки щандове. Протягах ръка и изваждах някоя от тях. Механично разглеждах снимките по нея и после преминавах нататък. Когато бях почти до края на една доста внушителна лавица, един тънък гласец почти успя да ме стресне:

  • Мога ли да ви бъда от полза, господине?

Обърнах се рязко и застанах с лице към застаряваща госпожа с изпито лице, която бях видял на влизане да обслужва някакви клиенти. Бе с рядка руса коса и тежеше не повече от 40 килограма.

Отвърнах смутено:

  • Не – после се замислих за миг и откровено попитах:
  • Всъщност да. Имате ли нужда някой да лъсне пода тук? Или да измие

прозорците? – додадох с надежда в гласа.

Тя стреснато ме погледна в очите. После подробно и внимателно ме огледа от горе до долу, обърна се и тръгна към щанда с видеокасетите.

  • Трийсет марки – едва й чувах гласчето – и след два часа да сте готов!

Очите ми светнаха. Идваше ми да й благодаря много дълго време, но разполагах само с два часа,  за да свърша работата. Облякох една смешна бяла работна манта, която тя измъкна отнякъде. За голяма изненада, мантата ми беше почти по мярка.

–     Тази работа я върши мъжът ми, но от три дни е в Мюнхен за нови филми – обясни тя. – Много ви моля да избършете праха от лавиците и отгоре – каза тя и побутна към мен голяма черна прахосмукачка. Свърших за час и половина благодарение на техническото чудо, което се оказа тази прахосмукачка: в нея се наливаше вода и веднъж включена, тя завихряше такъв чуден тайфун от пара и вакуум, че в крайна сметка подът лъщеше като скъпоценно камъче на дъното на бистър горски поток.

Какъв ли фурор щеше да предизвика тя в болницата на майка ми, където й се налагаше да чисти огромни и дълги като междущатска магистрала коридори.

Взех си парите, поблагодарих и излязох с ново настроение на улицата. Леденият вятър отново ме пое, но вече не беше толкова неприятен.

Бе станало почти обяд и бях гладен. Затова се спрях пред един “Дюнер кебап” и подадох пет марки:

  • Бир.

Младото турче отвътре ми хвърли един къс поглед и недоумяващо повтори:

  • Бир?
  • Бир, бир, аркадаш – потвърдих аз. Както и очаквах, сандвича, който получих, нямаше нищо общо с този, който се предлагаше на германците: избран бе най-мекият хляб, средата на който бе претъпкана с двойни количества месо, лук, домати, салата и сос. Дюнер по турски като за турци!

Това също бе един чисто ориенталски трик, който ти прави живота малко по-сладък. Научил го бях от един български турчин, с когото се бяхме сприятелили тук, в Берлин.

Седнах на облегалката на една пейка и с наслада отхапах от дюнера, мислейки си за красотата на Ориента. Реших, че някой ден ще отида и до там. Когато свърших със сандвича, с мъка се въздържах да не си купя още един, но разумът надделя над плътта и аз бавно поех към една занаятчийска улица, където от време на време ми излизаше късметът да намеря работа за по няколко часа. Търсих работа през целия ден, но когато разговорът стигнеше до “папир”, само минута–две ме деляха от времето, когато отново се сблъсквах с ледения вятър на улицата. Пустото разрешение за работа бе по онова време толкова ценно за мен, че едва ли щях да мисля много, ако ми бяха предложили едновременно него и професорска диплома. Със сигурност науката щеше да изгуби безвъзвратно двубоя …

Надвечер се прибрах в стаичката си и писах писма. Преди лягане ги сложих в пликове, като възнамерявах след получаването на социалната помощ да купя марки и да ги изпратя до България.

На другия ден ходих до Източен Берлин да търся работа. Сутринта банковият чиновник бе отново вдигнал рамене, което едва не ме изкара от равновесие. Качих се на S-бана и отпраших към Шьонефелд. Пътуването щеше да е дълго и затова се настаних удобно до прозореца, по посока на движението. Телевизионната кула на Източен Берлин започна неумолимо да се приближава след всяка спирка. Скоро преминахме над прословутата Берлинска стена, която вследствие от изгодната търговия с бетонни сувенири сега бе надупчена като дълголетник от колония с прокажени. Макар и да бях свикнал с разликата между двата града, тя успя и този път да ме шокира: мръсотията и прахът в този град бяха издигнати в култ и се разхождаха по улиците като знатни велможи; докато оттатък стената те бяха преследвани дори повече и от дрипльовците емигранти. Не че София бе по-различна. Напротив, тя дори е и по-мръсна. Но такава е човешката природа: бързо се свиква с хубавото и е много  трудно да се върнеш към предишното лошо.

Имаше и една друга истина, която щях да осъзная много по късно…

На Шьонефелд кацаха самолетите, които идваха от изток. Пристигнах точно навреме – самолетът от София бе току-що кацнал и пътниците се обработваха все още в митницата. След десетина минути се показаха първите нашенци: наперени, с много багаж и неестествено тихи за българи. Все пак лесно се разпознаваха: необичайна смесица от родна конфекция и турски парцалки от пазара в Истанбул ги правеше също толкова колоритни, колкото и техните прародители с добре загърнатите пояси, в които скришом се пренасяха муски с розово масло. Спрях едно познато лице, което изглежда честичко пътуваше, и запитах:

  • Добър ден. Да носите български вестници?

Мъжът се спря и извади цяло руло с вестник “Труд”.

  • Колко са?
  • 100 броя – отговори.
  • Трийсет марки?
  • O’keй – каза той.

Дадох му парите и прибрах вестниците.

  • Как е в България?
  • O’keй – отново каза той, взе си куфарите и отмина.

Вестниците се оказаха деветдесет; бяха ме прецакали с три марки – типично по нашенски. Все пак направих добра сделка, макар и да бях инвестирал и последните пари в нея. Довечера щях да ги пласирам на продавачите на бира по марка парчето и въпреки разликата в теглото, щях да инкасирам чисти 60 марки печалба. Удар, достоен за Рокфелер!

Позяпах още някое време пристигналите с полета от София. Макар и рядко, понякога се случваше да видя и някой познат – така че изчаках и последните българи да напуснат сградата на летището и да се потопят в шоколадовото море на Германия, което ги дебнеше отвън.

Когато се връщах към Западен Берлин, вече беше започнало да ми писва. Гледах вестниците, които щях да продам довечера с шейсет марки чиста печалба. Шейсет марки. Страхотен удар! Килограм салам … Имах чувството, че нещо е започнало да се изкривява в мен. Като че ли синхронът в адаптацията ми към западния свят не беше съвсем наред. Аз по принцип  избягвах да си задавам тези въпроси. Началото навсякъде е трудно. Гледах източните германци, с наведени глави и вечно избягващи погледа ти. Угрижени и без самочувствие. За разлика от ухилените, зачервени и, с трапчинки на пухкавите бузки братя оттатък. Гледах, гледах и все не намирах своето място сред тях. Е, да – Европа е такава. Тъпа и закостеняла. Където и да идеш, все си чужденец. А от София до Берлин са само две хиляди километра! Колкото от Чикаго до Маями.

Писнало ми беше. Толкова много ми беше писнало, че слязох от влака, намерих телефонна кабина и се обадих на едно радио, в което водещия те пуска директно в ефир и си говори с теб. Изчаках търпеливо и когато най-сетне ми даде свободно, се приготвих да им кажа колко много ми бе писнало, та цял Берлин да разбере.

  • Ало.
  • Здравей, приятел, и добре дошъл в нашето радио. За какво искаш да говорим? – водещият плямпаше толкова бързо, че едва го разбирах.
  • За това, че ми е писнало … – малко се бях развълнувал и акцентът ми се усили. Отдалеч лъхах на чужденец бунтар, а в Берлин това основно значи само пот и мръсотия.

Нещо стана с телефона и моята кариера като радиозвезда приключи дотук. Сигурно водещият с делови глас е обяснил на напарфюмираната си аудитория, че първият опит за контакт със слушател от Албанските Алпи е завършил неуспешно поради снежната  буря.

Вечерта продадох вестниците и изядох още един “дюнер-кебап”. Помотах се из площада пред “Zoo” и позяпах номерата на пътуващите артисти. Имаше един, дето се бе оклепал целият с бронзова боя. С цилиндър, фрак и бастун, той стоеше неподвижно и имитираше статуя. Правеше го виртуозно: без да мига с очи и с напълно безизразно лице. Пред него бе поставена кутия и пуснеш ли монета в нея, статуята за миг оживява и вежливо ти прави поклон. Ефектно, но ако не бяха румънците, които го обстрелваха със скобарки и правеха живота му непоносим.

Позяпах още малко и после бавно се запътих към къщи. Нощта бе тиха, но небето бе покрито с облаци. Нямаше вятър и това правеше разходката приятна. Понякога се спирах пред някоя витрина и разглеждах неща, които не бях виждал никога преди. Например портмоне от крокодилска кожа. Стигнах до входа на кооперацията, в която живеех, и се заизкачвах към последния етаж. Осветлението не работеше, но през големите прозорци нахлуваше достатъчно улична светлина, която ми позволи да различа нещо познато. Заковах! Имах чувството, че бих познал тези крака дори и в чернилката на тропическата нощ! Тя седеше на стълбището и краката й бяха красиво сгънати едно стъпало по-надолу. Главата й бе отпусната върху коленете и тя явно спеше. Момичето от предишната нощ.

Побутнах я внимателно, но въпреки това тя стреснато подскочи. Още сънено, момичето рязко се изправи и залитна така, че ако не бях я подхванал, със сигурност щеше да се претърколи надолу по стълбището.

Може и да имах някакви опасения за собствената ми безопасност в началото, но те бързо се изпариха, щом зърнах очите й. Те бяха големи и пълни със страх. Без да губя време, отключих входната врата на стаята си и я въведох вътре. Светнах лампата и кимнах към единствения ми стол. Аз самият седнах на леглото и зачаках.

Момичето се настани и извади пакет цигари от джоба на коженото яке с ламаринените пайети. Явно мизерната обстановка в стаята не бе й направила никакво впечатление. Запали цигарата си и жадно запуши. Не бързаше да говори и затова аз подхванах пръв:

  • Мога ли да науча на какво дължа визитата ти?

Тя, изглежда, не ме чу. Зачаках.

  • Адреса научих от личната ти карта – каза тя между две дръпвания – само на мен е известен – допълни бързо тя.
  • Онзи брат ли ти беше?
  • Не. Работехме заедно.
  • Като пръскате хората със спрей ли? – не се стърпях аз. После, като видях, че тя сведе малко поглед, попитах:
  • Какво стана с него?
  • Търси те заедно с двама негови приятели.

Не ми стана особено приятно. Понякога тези олигофрени можеха да бъдат много опасни.

  • Ще пиеш ли чай?

Тя кимна с глава и аз станах и направих чай. Подадох й димящата чаша и отново седнах на леглото. Изчаках да запали нова цигара и казах:

  • Слушай, нещо не ми се връзват нещата. Можеш ли да обясниш защо си тук.

Момичето вдигна очи и ме погледна: това бе първото й естествено движение откакто я заварих на стълбите. Пое дълбоко въздух и изстреля:

  • Ханс не ми е брат, но ми е братовчед. Работехме заедно, както ти казах. Не сме убили никого. Той дезертира от армията и сега полицията го търси. Онзи ден го сгащиха, но успя да избяга от патрулната кола. Сега е луд. Постоянно повтаря, че ще гръмне някое ченге. Има пистолет – купи го днес от един виетнамец на летището в Тегел. Каза, че ще си разчисти сметките с всички и после ще убие мен и след това себе си. Тя запали нова цигара и продължи: – Сега търси теб. После щял да гръмне и сержанта от армията, който го карал да мие всеки ден тоалетните …
  • Чакай малко – прекъснах я аз – Какви са тези глупости, които дрънкаш? – Станах и се приближих до нея.
  • Не вземам наркотици! – тросна се тя.
  • Тогава си покажи ръцете!

Момичето запретна ръкавите на якето си и ми ги показа. Нямаше следи от убождания. Не можех да повярвам, че говори истината. Имах чувството, че гледам този филм в провинциално кино, в което съм влязъл да подремна час–два.

  • И какво, по дяволите, очакваш да направя – да го гръмна ли тоя твой братовчед?
  • Искам да ме заведеш в Америка – простичко каза тя.

Този път наистина зяпнах с уста.

Имах една рапърска шапка. Взех я и си я поставих с козирката обратно. Клекнах срещу нея и запитах:

  • На колко си години?
  • На деветнайсет – отговори тя.
  • Погледни ме.

Тя ме погледна.

  • Приличам ли ти на Джордж Майкъл?
  • Не – сериозно и задълбочено отговори тя.

Това наистина ме вбеси. Станах и ядно захвърлих шапката върху леглото. За да се успокоя, отидох в ъгъла и дълго си играх, докато намеря подходяща станция, на която скапаният ми транзистор не пукаше и пращеше. Когато най-сетне се обърнах, тя си стоеше гола-голеничка насред стаята, а дрешките й бяха грижливо сгънати върху стола. По радиото пуснаха блус и момичето бавно се заклати, като полюшваше малките си розови зърна. Заковах се на място, не бях виждал гола жена от половин година и въпреки усилието ми, нищо не можеше да ме накара да откъсна поглед от прекрасното й тяло.

  • Харесвам ли ти? – безсрамно се ухили тя.

После се завъртя и ми показа задника си. Боже, господи, който си на небето и виждаш всичко … Надявам се, че ще ми простиш, когато един ден се явя пред теб! Не, не го направих по своя воля. Едното беше японско цунами, а другото крехка тръстикова лодчица. Усещах мощта на всичките ми двайсет и три години да напира като реактивните двигатели на джъмб-джет. Гледах като зомби и едва не полудях, когато точно пред входа на рая тя твърдо и решително ме стисна с ръка.

  • Ще ме заведеш ли в Америка?
  • В Канада.
  • Не, в Америка! – стисна ме още по-силно тя и пред очите ми излязоха оранжеви искри.
  • Добре, в Америка – предадох се и миг след това потънах в света на фойерверките, където салютите следват един след друг през цялата нощ.

 

* * *

Сутринта се измъкнах тихо от леглото и поех към спестовната каса. Едвам ходех, но се чувствах лек като перушина. Дори се усмихнах и казах “Чус” на банкера, който отново бе разперил ръце над празната банкова сметка. Хванах метрото и отидох в Темпелхоф, където бе социалната служба. Наредих се кротко пред вратата, на която бе забодено картонче с името “Хер Мюке”. Наоколо се отваряха и затваряха врати и спретнати германки унило си проправяха път сред чужденците, които се тълпяха в коридора. Пред мен чакаше един негър с внушителен размер, който кой знае защо, държеше по един кокосов орех в огромните си ръце и току им прошепваше по нещо. Бях срещал какви ли не откачалници тук, в Германия, така че не му обърнах повече внимание. Когато дойде неговият ред, негърът скри кокосовите орехи в големите джобове на широкия си летен шлифер и им промърмори нещо за последно. Облегнах се на стената. Бях първи на опашката, която се беше увеличила почти двойно. Запалих цигара (в коридора бяха поставени големи месингови пепелници) и зачаках реда си.

След малко негърът излезе и отвътре дочух да казват: “Следващият”.

Влязох и заварих хер Мюке да пръска стаята с дезодорант. Когато свърши, той ме изгледа и успокоено посочи стола срещу бюрото. Докато му разказвах за проблема си с банката, забелязах двата кокосови ореха, поставени един до друг да подпират предната плоскост на бюрото, точно до краката ми. Върху тях бе поставено черно парцалче с формата на триъгълник, цялото нашарено с тебеширени символи. Явно социалната служба в лицето на хер Мюке бе обект на екзотична магия този ден. Кой знае, най-вероятно това бе някакъв способ за увеличаване на сумата, отпускана като помощ? … Мен магията не ме ловеше и затова се съсредоточих върху отговора на оплешивяващия русокос господин отсреща. Оказа се, че закъснението е по лична инициатива на началника на отдела и този месец пари няма да получа. Толкова. Излязох и се наредих на опашката пред стаята на въпросната госпожа. Към обяд вече бях в състояние да изчисля, че се приема средно по един човек на час. Преброих хората пред себе си и установих, че в най-добрия случай моят ред ще дойде вдругиден около обяд.

Провлачих крака към изхода. Чувствах се като куче, което са изгонили навън във виелицата.

Прибрах се вкъщи с лошо настроение. Хелга бе почистила и подредила и стаичката бе придобила нов и кокетен вид. Самата тя се разхождаше по тениска и бикини, като бе оставила разкошната си, естественочуплива червена коса свободно да пада върху раменете й.

Изпитвах угризения за предишната нощ и избягвах да я гледам в очите. Отидох и седнах на леглото.

  • Здравей, Стефан.
  • Здравей.
  • Защо не ми се усмихнеш?
  • А не искаш ли и да те целуна? – заядливо отвърнах аз.
  • Може! – ухили се Хелга и седна до мен. – Хайде – подкани тя и ме прегърна.

Отместих ръката й и станах.

  • Слушай, Хелга … – подхванах аз, но тя рязко се изправи и сложи пръстчето си на устните ми.
  • Не казвай, нищо, за което ще съжаляваш после. Изхвърли лошите неща от главата си и мисли само за мен – тихо занарежда тя. – Виж, не ти ли харесвам – Хелга се завъртя като пеперудка и малкото й, сладострастно дупе отново се видя.
  • Не ти отива да се правиш на фея, която постоянно си вири задника в лицето ми – троснах се аз, защото се сетих за евтиния й трик снощи, който ме направи неин длъжник.

В очите й само за миг блеснаха искри. После тя мълчаливо се съблече, обърна ми гръб и се свлече на пода, заставайки на ръце и колене. Рязко изпъна снагата си и всичките й прелести се разтвориха пред мен като заграден нудистки плаж, гледан от делтапланер. Станах и я заобиколих. Отгоре приличаше на актриса от висококачествен порнофилм. При други обстоятелства може би щеше и да е нещо особено. Отворих вратата и казах:

  • Давам ти пет минути. Ако и след това се държиш като разгонена кучка – чупката! Разбра ли? Обърнах се и излязох. Постоях пред вратата известно време и когато прецених, че е минало достатъчно, влязох. Хелга стоеше насред стаята и ме гледаше. Бе напълно облечена, дори си бе сложила и коженото рапърско яке. Кимнах с глава и седнах на мястото си върху леглото.
  • Така вече е добре. Но да ти е за последен път. – И без това си имам проблеми … – заключих аз.

Повече не й обърнах внимание и зачетох един стар брой на “Берлинер цайтунг”. Събух си обувките и удобно се отпуснах върху леглото.

По едно време Хелга се накани да излиза. С крайчеца на окото си забелязах, че грижливо поставя някаква хартийка върху масата в ъгъла. Продължих да си чета вестника и не след дълго тя наистина си отиде. Не каза и дума за сбогом, но ми пукаше за нея, колкото на корал от въдичарска кукичка. Когато ми омръзна да чета вестника, отидох да видя какво е написала. Беше го написала с готически букви, но текстът не ме затрудни.

“Стефан,

Знай, че не ти се сърдя за това, че не ме харесваш. Аз си отивам, но не ти се сърдя, пак ти повтарям. Не те виня за това. Виня те за това, че използва тялото ми, като при това ме излъга за Америка. Но не ти се сърдя!

Сбогом: Хелга”

Смачках хартийката и я пуснах в кошчето. Повръщаше ми се. На хлапето наистина му хлопаше дъската. Не стига, че бе малко извратена, но и наистина май не беше в ред. Имах една бутилка евтино уиски, която бях наченал преди месец. Сипах си една конска доза и я изпих наведнъж. За по-сигурно си сипах още една и зачаках ефекта от уискито. Отидох и отново се проснах върху леглото.

Аз поначало съм корав и издръжлив, но сега всичките гадости на настоящето така ме блъснаха в главата, че от удара се разхвърчаха искри. Усещах, че лека-полека се превръщах в някаква разновидност човешка измет, при това с такава скорост, с която черната дупка засмуква изгубила се в Космоса летяща чиния. Някак си нереален ми изглеждаше споменът, че само преди шест месеца си стоях щастливо на студентската скамейка и защитавах дипломата си на инженер. Колежки, кафенета, приятели: понятия, безнадеждно изкривени през призмата на настоящето. Чувствах се тъжен, но едно по-силно чувство ме караше унило да стискам зъби и да продължавам напред. Усещах го като здрави дървени скоби на шията и жилав камшик върху гърба, които ме пришпорваха срещу ледения немски вятър – напред и все напред! Даже и не смеех да обърна глава: какво, ще се върна със стотина марки в джоба ли? … Беглец от Елдорадо, на когото крокодилите глътнали торбата със злато, когато се промъквал през блатата на Новия свят. И какво?! Обратно през джунглата за нова торба … Пътят е затворен за неудачници!

Тряс! Вратата на квартирата ми рязко се отвори и вътре влетяха двама полицаи, задъхани и делови като локомотив на начална гара.

Вършеха си работата без въпроси и отговори. Бях вдигнат от леглото и белезниците чевръсто прилепнаха за китките ми.

В участъка ме набутаха в желязна клетка, която румънците изпълваха отвътре и изцяло. Държаха ме до сутринта, когато качиха всички на модерни зелени микробуси без прозорци. Далеч от хорските очи.

Още в участъка бях приготвил дебел вълнен парцал от единия ръкав на блузата си. Сега го извадих и незабелязано смъкнах ципа на джинсите си. Бях се стискал през цялата нощ и сега чувствах, че бях готов. Оказа се, че не е това, за което си мислех. Камионетката потегли, подруса се по берлинските улици и в крайна сметка спря.

Не бях виждал паспорта си цяла вечност. От снимката ме гледаше сериозен абсолвент с консервативно изражение и подобаваща вратовръзка. Мушнах го в задния си джоб и поех нагоре по стълбата към търбуха на огромния “Боинг”, който вече загряваше моторите си.

Отдавна вече не мислех. Само ходех, подавах паспорта си, вземах го обратно (багаж не носех) и дори не обръщах внимание на учудените погледи, насочени към липсващия ръкав. Учудих се, че жълтата ми карта не вървеше в тукашния градски транспорт. Когато ме изхвърлиха от автобуса, чух кондукторът да обяснява на останалите пътници:

  • Някакъв луд. Видяхте ли, че и дюкянът му зее …

Почудих се как да обясня защо ми зее дюкянът, но бездруго те не ми дадоха възможност: автобусът затвори врати и отпраши.

Отпъдих с ръка непривичния облак от изгорялата нафта.

Вдигнах ципа на джинсите си и поех пеша към къщи.